Тя имаше най-красивото лице и най-топлият глас. Усмивка, която сгрява и най-мрачния ден. Сърце, което побира в себе си обич поне за трима.

Моята майка.

По пътеките на времето си тръгна една жена, която отнесе със себе си цветовете на деня, звездите на нощното небе, протегнатите ръце на своите три деца.

Аз, моят брат и моята сестра.

Когато си най-малък, като мен, спомените  често стигат до теб чрез разказите на другите. Те се наслагват върху твоите и променят цвета в картината, която си нарисувал в ума си. Към топлото червено, бяло, зелено и синьо другите добавят цветовете на злобата, черното на омразата и вихъра на болката. Да, мама си тръгна от нас. Даже не знам как е станало това. Според големия ми брат тя се е качила на лъскава нова кола, спряла пред дома ни. И вероятно е карал непознат мъж. Най-голямата от нас казва, че мама си е тръгнала с разплакано лице, подтичвайки. За баба картината на това бягство е без цвят. За мама тя не ми казва нищо. Даже когато упорито я разпитвам.

За татко… Аз не знам какво мисли той за мама. В началото я наричаше никаквица. След това баба го сгълча да не говори за тази “хохайджикис“ (лъжкиня) и той престана да я споменава.

Затова със сестра ми си говорим за мама. По-точно „говорехме си“. Защото преди години кака замина с приятеля си в чужбина. Германия, Франция – там, където думата „дом“ е заменена с думата „пари“.

Често мисля за мама. За венчето от цветя, което ми сплиташе напролет. За сладкишите, които разпръскваха аромат всяка неделя. За обичта, която може да боли.

Но помня песента,която мама пееше. Тананикам си тихо:

Искам, мамо, да си купя

нови дрехи, нови чехли,

бяла блуза със герданче,

сини обеци, коланче…