НАЦИОНАЛЕН КОНКУРС ЗА ТВОРЧЕСКО ПИСАНЕ

Няма никой по-голям от хляба

Есе

от Габриела Танева Георгиева, 17 г.

гр. Нова Загора

Златни класове танцуват над българските земи, благодарение на  топлата завивка на снега през зимата, слънчеви лъчи през пролетта и неуморния труд на всички работници на полето. Един безкраен, пъстър кръговрат, от сеитбата до жътвата, между делника и празника, в центъра на който стои любовта на нашия народ към земята и хляба. Независимо от пол, религия, народност, мечти и съдба, има божи дар, който свързва всички нас хората – това е хлябът.

Още помня оня чуден, детски спомен – аромат от печен хляб. Обичах да гостувам  при баба, която често ми повтаряше: „На трапезата ромът винаги ще те нагости, ще издигне високо хляба, ще го целуне, ще благослови труда и земята и ще покани и Бог. Хляба си, чедо, като душата да чупиш и да раздаваш! Душата е за даване. Да те запомнят с даване, че който дава, надпреваря живота. В памет живееш ли, и да те нема, пак нейде блещукаш“. Няма по-мъдри от хората на труда. Красиви и силни бяха словата на баба. Всяка дума е казана на място и тежи като камък.

Баба  месеше хляба, ама по оня стар начин, в заоблено корито, изработено от дърво, за което се вярва, че има силата да прогонва злите сили. Чувалче с брашно стоеше винаги под масата и си чакаше реда да се превърне в ароматна погача. Бързах да намажа къдрава тава с масълце и да сложим в нея замесеното с любов тесто. Божествено ухание се носеше от дървената стара печка. Нетърпелива бях, но баба всеки път ми казваше: „Ще почакаш, докато питката си обиколи нивката „, завиваше  погачата  с месал и я оставяше да поизстине. Е, няма по-вкусен хляб от току-що изпечения на дърва, замесен с много любов, от златните ръце на баба. Аз ѝ помагах, но го усещах  като  игра, подобна на пластилина, която ми даваше радост, че  създавам нещо с любов и го споделям. И вече съм убедена, че когато от малък те възпитат с това чувство, ти вече си друг. Правейки първи стъпки в месенето на тесто, баба ме  караше  да се усмихвам, защото вярваше, че няма скрито-покрито, самият хляб усеща дори настроението на хлебаря. И ако този, който меси, не е с усмивка на уста и песен, а ромите знаете как пеят, има голяма вероятност хлябът да не стане.

Все повече разбирам, че човек нищо не взема от този свят. Животът  преминава и с хляб и сол, и с изискани ястия, но това, което остава  и придава смисъл, е душата, която трябва да пазим и пълним с доброта, защото само тя остава вечна. Уютно, топло ми е, когато се връщам назад във времето, в чудния свят на детството. Светло е – като в приказка. За жалост баба я няма вече, дървената печка също, но в спомените ми ухае на хляб и обич,  сърцето ми е изпълнено с любов и благодарност, а думите на баба често отекват в мен  като камбана: „Няма по-голям от хляба“, „Душата си, чедо, като хляба да я чупиш и да я раздаваш!“

 …….

БИБЛИОГРАФИЯ- Ангелина Мерет – „Хлябът в бита на българина“.

Валентина Йоргова, „Гласове в тихото“