Приказка за пролетта

Един ден са разхождах близо до езерото „Вая“.  Беше пълно с гнездящи птици, потърсили топлина и храна до града ми в още студеното време.  Нещо интересно спря погледа ми. Щъркел.

Потърках очи с юмручета и пак погледнах. Да, не се лъжех, не беше и мираж – едно малко и слабо щъркелче, застанало на един крак изви глава към мен жално.

Какво ли правеше тук?! Това не беше неговото място. Пролетта още не беше дошла. Къде е ятото му?

Погледнах към ръката си. Да, мартеничката още висеше на нея и сувенирното щъркелче се полюшна от вятъра, все едно ми даваше знак. Усмихнах се, беше ми от баба.

Заинтересувана тръгнах към новият си приятел. Исках да разбера, да помогна. Може би се беше изгубил или отклонил от пътя си, а може би имаше нужда от помощ? Притесних се.

Приближих се плахо,  протегнах ръка внимателно да не го изплаша и го погалих. Беше премръзнало от силния вятър. Дожаля ми и ми се прииска да го гушна, да го стопля. Щъркелчето приличаше на плюшената ми играчка след като я бях изкъпала – мокро и провиснало, тъжно…

И докато се чудех какво да направя, изведнъж езерото започна да се променя. Водите му синееха, то сякаш се надигаше и по повърхността му започнаха да се образуват интересни кръгове, като криле на птица. Нямаше нито вятър, нито слънце или буря. Какво беше това явление?! Стоях като статуя, замръзнах от удивление, а после страхът ме завладя. Нямаше никой около мен, бях сама. Помислих си защо никога не слушам мама, като ме мъмри да не се отдалечавам от нея.

Тогава, като по чудо, синеещата вода на Атанасовското езеро започна да се издига и върти.  Оформи се нещо като голяма дълга фуния. Бедното малко тъжно щъркелче вече го нямаше. Толкова се изплаших за него, че сълзите ми потекоха. Но докато емоциите ми се сменяха, на  неговото място, окъпана в светлина, се появи красива млада жена. Изумена, все едно потъвах в приказка, тя протегна длани към мен, завъртя се във всички посоки във фунията и около нас изведнъж водата се успокои и стана гладка като стъкло. Непознатата ми се усмихна с блестящите си очи, слънцето погали света и осъзнах, че всъщност ме гледаше с очите на малкото самотно щъркелче. В този миг разбрах – Пролетта беше дошла. Усмихнах се и аз, забравила в миг всичките си страхове. Тя размаха ръце и за да докажат това, много щъркелови ята закриха с крилете си слънцето, а вятърът беше изчезнал.