Двуезичници

Бях малка. Пораснах. Тръгнах на училище и отново пораснах (наложи ми се бързо). Срещнах много непознати хора. Разбрах истинската им страна. Растях, растях, растях и продължавам да раста. Хората, където и да отида, ме обиждаха. Не им обръщах внимание. Забравях ги…

Един ден всички около мен решиха да ме нагрубяват, учителите – да ми четат конско. Мразех ги. И двете момичетата, от моят клас, които предизвикаха това. Никой не ме изслуша, не ме чуваха. Говорех, но никой не чуваше… Нали бях различна.

Когато бях малка и с мама се намерихме, беше чудо. Щом пораснах, разбрах, че не съм като другите деца. Питах защо кожата ми е по-кафява от останалите и защо се случва понякога да ме сочат, дори да странях от тях…

Нищо, казах си, както ми казваше и мама, където и да отида, все ще има такива хора, не им обръщай внимание.

Послушах съвета и успях във всичко, което си поставях за цел – учих по-усилено от другите деца, танцувах, рисувах, получих уважение и обич.

И разбрах: истината е, че навсякъде има такива хора, които са срещу теб, които те мразят, дори и да не те познават, но ти просто трябва да учиш, и учиш, да се надграждаш, за да имаш хубава работа, добри пари, професия, която да обичаш и нищо да не ти липсва.

Животът е за това, за да те изненадва, да ти дава нови усещания, знания, посока и ум, и приятели, надявам се…