Това беше доста грозно куче. Черно, с клепнали уши и сърдит поглед. И как няма  да е сърдито като по цели дни, в дъжд и студ, то стои на улицата и зъзне. Дядо ми обикновено го гони, но къде ти: след минути Кучо отново се връща. Признавам му: упорито е за трима. Упорито и всеотдайно лае котките, още по упорито – минаващите коли, а най-упорито следва мен и сестра ми до училище. Учено куче, училищно едно такова.

Ако можеше да ме замести в клас, щеше да е много добре. А аз вместо него щях да си скитам по улиците. Кучо дружелюбно върти опашка на всички от нашето семейство. Даже на дядо ми, който, разбрахте вече, винаги го гони. Но най-много обича майка ми. Така радостно маха с опашка, че сигурно предизвиква лек вятър. И как да не се радва, като майка ми му носи остатъците от обяда и вечерята. От закуската няма какво да се носи, защото палачинките и мекичките никога не остават. Но и Кучо е хитър. На него не му сипват леща, боб и други уж полезни зеленчуци. А кокалче, сланинка, някое и друго парче месо.

Кучо спечели доверието на шефовете в семейството – баба и дядо. И двамата са шефове ,защото не могат да решат кой е по. Баба убедително водеше, когато, сърдита, че дядо не я зачита много-много за шеф, спря да готви за една седмица. Не че отказа официално, но легна „болна“ неизвестно от какво. Тя пъшкаше и охкаше, но когато дядо не беше наблизо, се усмихваше мило, както обикновено. Дядо успя да изтрае на консерви седмица. После влезе при баба и дълго си шепнаха. Баба се самоизлекува, запали печката и изпържи кюфтета. Ние, децата, бяхме доволни от тази стачкуваща баба, защото мама от солидарност също не готвеше, но ни правеше най-вкусните сандвичи.

Да се върнем на Кучо. Баба, все още в добро помирително настроение, реши да сготви кокошка. Не беше включила в сметките котката, която влезе през прозореца, грабна най-голямото бутче и избяга през вратата. Лоша преценка, както се разбра. Защото най-доброто място за бягство със заграбеното беше ябълката в двора. Голямо разклонено двадесетгодишно дърво. Да се катериш и да пееш. На котката не й  беше съдено нито да се катери, камо ли пък да пее. Защото дървото беше на цели тридесет метра от къщата. Лошо за котката. Но добре за нас и за обяда. Кучо, скрит в цветните лехи, излая, спринтира и горката котка беше обречена. Животът или храната – кое ще спаси? Изпусна бутчето и с най- бързия си бяг спринтира, подобрявайки котешкия рекорд.

Кучо клекна до бутчето и замаха с опашка. Ето това промени всичко. Кучо си намери дом. Домът-пазач. А дядо – верен приятел, с когото  седят под ябълката и си разказват истории за света, хората  и чудесата наоколо.