НАЦИОНАЛЕН КОНКУРС ЗА ТВОРЧЕСКО ПИСАНЕ
Град на име Надежда
Разказ
от Ани Владимирова Стоянова
гр. Бургас
В един малък и незабележителен град, който беше покрит от тъмнина и нещастие, се беше настанил страхът. Хората в него бяха изгубили всякаква надежда да си завърнат отново щастието, безгрижието и добротата. Тези хора, живеейки настрани от огромния свят, който ги заобикаляше, имаха чисти сърца, но бяха затънали в отчаяние, безпомощност и мизерия.
Там всички се бореха за живота си, бореха се и да оцелеят. Животът им наистина беше наопаки. В този град жените бяха измет за мъжете си, те просто бяха „нищо”. Не се очакваше нищо добро да стане от жена, не се очакваше жената да успее в каквото и да е начинание.
Точно както всяка вечер, мъжете отиваха по кръчмите с последните пари, които жените и децата им бяха спечелили само за един хляб, като продаваха зеленчуци от градините си и изплетени кошници и чорапи на пазара. Отново мъжете се връщаха пияни, изхарчили всичко, а децата, дрипави, гладни и уплашени, тичаха и прегръщаха силно майките си, търсещи закрила. Въпреки всичко това зло, жените не смееха да продумат и думичка пред никого, с грижа към собственият си живот и този на децата си.
Докога щеше да продължи да бъде така? Щеше ли да се случи нещо, което би могло да промени нещата в този мрачен свят? – питаха се хората. Парадоксът беше, че всички говореха да има добро, но за жалост то не се случваше. Постепенно жителите бяха загубили надежда, в града, наречен с името Надежда.
Точно тогава, когато вече беше толкова невъзможно да стане нещо добро, лъч светлина щеше да изгрее и да преобърне всички. В едно бедно семейство, което имаше само една дъщеря на име Ани беше писано да се случи чудо. Това малко палаво и упорито момиченце щеше да преобърне мирогледа на целия градец. Там жените нямаха правото да имат образование, докато мъжете още от ранна възраст се отказваха да учат, и именно затова това място беше толкова бедно, пълно с мизерия и отчаяние. Малката Ани, която изпитваше толкова горещо желание да учи и да стане учителка, желание, което буквално я изгаряше така, че колкото и невъзможно да изглеждаше, никой не можеше да я спре. За да се научи да чете и пише, тя трябваше да си вземе буквар и книжка за четене, и да убеди старият си дядо Владо да я научи на буквите. Но това беше също толкова невъзможно за нея, тъй като бедността в семейството ѝ беше голяма. Затова в продължение на 4 години детето събираше скришом пари, от баща си, за да си купи книга. Обучението ѝ тепърва предстоеше.
Мина време. Ани, подкрепяна неохотно от дядо си, се научи да срича, да чете и да пише. Изпълнена с вълнение, момичето се беше привързало толкова много към идеята си да помага и на други деца да „видят” буквите, както и към книгите си, че скоро започна тайно да пише за своите желания. Под изхабените и от работа ръце започнаха да се появяват приказки, разкази, стихове, свързани с нейните преживявания и тайни желания.
И скоро порасналото девойче привлече вниманието на целият град. То събираше всички момичета, които имаха желание да я слушат, за да ги научи да четат и пишат, както и да изказват скритите си мисли. Това беше революция за град Надежда и една малка искрица надежда, че нещата могат де се променят към добро.
ВТОРА ЧАСТ
Случващото се с Ани се разнесло из градеца. И това дразнело всички неуки и мрачни, неграмотни хорица в града с хубавото име Надежда. Те се опитали да я спрат, но мълвата вече била тръгнала и се разнасяла от уста на уста, от лист на лист. Много млади момичета, овладели вълшебството на буквите, преписвали приказките на момичето и ги разпространявали, а тези които не можели да пишат и четат, слушали внимателно и ги разказвали и преразказвали…
Един ден, докато Ани се разхождала из града, видяла една табелка и изпитала любопитство какво ли пише на нея. За нейна радост и изумление на нея било изписано, че се организира голям литературен конкурс и всеки може да участва. Момичето бързо се прибрало у дома, скрило се под масата, за да не може никой да ѝ попречи да изкаже мислите си на белия лист и написало своето поредно искрено виждане за света. И зачакало отговор. Това било началото.
Организаторите на конкурса даже и не се зачудили, като прочели разказа. Те били възхитени от начина, по който детето било описало своя живот. Развълнувани, че все още има хора с толкова чисти сърца и помисли, решили не само да я наградят със специалната награда на конкурса, но и да я запознаят с влиятелни и важни хора. Минали години. Ани пораснала и завършила образованието си в известен колеж. Сбъднала мечтата си и станала учителка, за да продължи просветителската си дейност в обичния си град в името на надеждата.
Скоро, благодарение на собствения си труд, Ани получила субсидия да построи Вълшебно училище в своя град и го нарекла „Надежда”. С мисълта, че тъмнината и нещастието завинаги ще се оттеглят от там, тя започнала да преподава и да създава ученици. Скоро всички в града станали достатъчно образовани, че да си намерят работа и така да превърнат своето градче в различно, по-светло място.
Мъжете се научили да ценят и почитат жените, децата не работили,а всяка сутрин с нетърпение хуквали към Вълшебното училище на Ани, за да учат и пишат, а градът изгубил своят тъжен и нещастен облик. Така в град Надежда се върнало щастието и добротата, а миналото останало някъде далече, далече само в спомените на жителите.
Ани Владимирова Стоянова
Ани Владимирова Стоянова е на 15 години. Тя е много талантливо и упорито момиче, което рисува, пише и танцува вече 6 години в „Ателие за приказки” към НЧ „Христо Ботев 1937“, Бургас. Участва в много конкурси, където е отличена с десетки награди. Мечтае да стане учителка.
В настоящия конкурс участва с разказа „Град на име Надежда“. Ръководител: Атанаска Желязова.
